Силистра е град в Североизточна България. Разположен на десния бряг на река Дунав на 20м. надморска височина. Градът е общински и областен център и има население около 40 000 души. Намира се на 120 км. североизточно от град Русе и 140 км. северозападно от град Варна.На север  река Дунав бележи  границата с Румъния. На запад Община Силистра граничи с Община Ситово, на изток  - с Община Кайнарджа, а на юг  - с общините Дулово и Алфатар.

Първото писмено известие за града е в заповедта на император Траян от 106 г. за преместването на XI Клавдиев легион от Панония в Дуросторум. Това показва, че градът вече е съществувал като яка крепост. Близо три века квартитува този легион в крепостта на траките. Той е ударна сила срещу идващите от север през Дунава врагове на империята. Войниците на легиона, предимно от малоазитски владения на империята, за да бъдат чужди и враждебни на местното население, живеят в укрепен лагер. Вън от него се развива селище от лавки и бараки на бедни търговци, занаятчии и цивилно население, подпомагащо стопанските и строителните работи на легиона. 

Дуросторум става самоуправляващ се град муниципиум в 169 г., при императора философ Марк Аврелий. Управлява се от двама избрани дуумври, двама техни помощници едили и двама квестори - касиери на общината. Д уросторум като административно и стопанско средище и важна митническа станция е в своя разцвет: Издигат се големи и хубави обществени здания, храмове, базилики, бани и частни домове в града мраморни статуи и барелефи по площадите, изградени са водопроводи. В 238 година карпите превземат града, ограбват го и отвеждат жителите му в робство. Дуросторум за първи път е разорен.

Около 590 г. се заселват славяните (северите). Те дават и ново име на града - Дръстър. Градът е богат и проспериращ. По пътищата от север и от запад тук пристигат кервани, а по реката - кораби с кожи, мед, восък, сол от Карпатските планини и добитък от Влахия, за да бъдат отпратени към Плиска и Константинопол. Дръстър става важна българска твърдина и още при покръстването играе главна роля. Като старо седалище на епископ, той е признат за пръв между епископските градове на България. А при цар Симеон епископът му е провъзгласен за патриарх на българсктата църква. В 895 Симеон е разбит от маджарите и той е принуден да се крие зад стените на Дръстър.

През 969 г. киевският княз Светослав отново е пред стените на Дръстър и този път тежките порти на града се отварят. На 24 юли 972 г. император Цимисхий превзема българската крепост и я нарича Теодорупол. Патриарх Дамян - последният патриарх в Дръстър, напуска града, за да се озове в Охрид при българския цар Самуил.

През 976 г. Самуил освобождава отново Дръстър и градът пак става яка българска крепост до края на хилядолетието. С лед повторното завладяване от император Василий II Българоубиец той става средище на византийската тема Паристрион-Подунавието, обхващаща почти цяла Северна България.

През 1070 г. Дръстър фактически става столица на една самостоятелна държава начело с печенежкия вожд Татуш, който не признава властта на Константинопол.

През 1088 г. император Алексий Комнин решава да го възвърне на империята. Яката и непристъпна крепост е под ударите на обсадните и стенобойните машини. Част от стените рухват. Византийците нахлуват в града, по чиито улици умират смелите му защитници. Печенегите и българското опълчение се събират отново и принуждават византийците да се изтеглят. Едва в 1091 г. Алексий Комнин успява да разгроми печенегите, да ги засели в Македония и да завладее отново Дръстър.

След успешното въстание на Асеневци в 1185 г. Дръстър влиза в пределите на Втората българска държава. В 1204 г. той е митрополитски център и митрополитът му взема участие в Бориловия събор против богомилите. През пролетта на 1279 г. в крепостта прекарва тримесечна обсада Ивайло.

Турците добре познават достойнствата на старата крепост. За първи път прозвучава името Силистра при преговорите между Шишман и Мурад. В 1391 г. Дръстърската крепост преминава в ръцете на турците. В Силистренския санджак влизат девет града  - Русокастро, Анхиало, Месемврия, Айтос, Карнобат, Варна, Силистра и Хърсово, и два града зад Дунава - Аккерман и Килия.

В края на 1912 г. Балканският съюз разгромява Османската империя и скоро след това започват преговори за мир и за разпределяне на турските владения в Европа. Същевременно, възползвайки се от ангажираността на България във войната и обосновавайки се с евентуални нейни големи придобивки в Македония, Румъния поставя искането да получи компенсация в Южна Добруджа. След неуспешни българо-румънски преговори в Лондон двете страни приемат посредничеството на Великите сили и в Санкт Петербург се свиква посланическа конференция. Конференцията препоръчва България да отстъпи на Румъния град Силистра и на 26 април (9 май) 1913 г. в столицата на Русия е подписан Протокол относно българо-румънската граница в Добруджа. С това споразумение Румъния придобива град Силистра и района на запад и на юг от него в радиус 3 км с обща повърхнина около десетина кв. км.

Възникналите противоречия между балканските съюзници за поделянето на Македония, въпреки предварителната договореност между България и Сърбия за " спорна" и " безспорна" българска зона в тази област, предизвикват въоръжен сблъсък, който прераства в междусъюзническа война. Скоро след това румънската и турската армия нахлуват в България и тя е принудена да потърси мир. На мирните преговори, проведени в Букурещ, бившите съюзници се споразумяват за подялбата на Македония в ущърб на България, а Румъния постига ревизия на договореността от Санкт Петербург и откъсва от България Южна Добруджа с територия 7696 кв. км. През войната, след разгрома на Румъния, тя е принудена да подпише в Буфтея на 5 март 1918 г. прелиминарен (предварителен) мирен договор със силите от Четворния съюз, като им отстъпва Добруджа. Два месеца по-късно, на 7 май 1918 г., в Букурещ предварителните условия са потвърдени с мирен договор, според който България си възвръща Южна и част от Северна Добруджа в резултат на ректификация на старата граница между тях от преди 1913 г. Държавите победителки получават в кондоминиум (съвладение) останалата част от Северна Добруджа до южния ръкав на дунавската делта Св. Георги. България, която е неудовлетворена от разпокъсването на Добруджа, изисква цялата област да бъде включена в нейните предели. След преговори на 25 септември 1918 г. в Берлин е подписан протокол между Германия, Австро-Унгария, Турция и България за отстъпване изцяло във владение на Северна Добруджа на България, която се задължава да възвърне на Османската империя левия бряг на Марица. Така цяла Добруджа с площ приблизително 20.6 хил. кв. км (без делтата на Дунава - 2.7 хиляди кв. км) за пръв и последен път се озовава в пределите на Третата българска държава. За съжаление четири дена по-късно Царството капитулира, подписвайки на 29 септември 1918 г. в Солун примирие с Антантата, а до края на войната румънският парламент така и не ратифицира договора от Букурещ, който за Германия е отменен с Версайския мирен договор, а за България това е потвърдено в чл. 171 на Ньойския мирен договор.

През Втората световна война българската държава успява чрез мирна ревизия, с подписването на 7 септември 1940 г. на Крайовската спогодба с Румъния, да си възвърне Южна Добруджа в границите й до 1913 г - 7696 кв. км, и повърхността на България нараства до 110 911 кв. км.

През годините до Втората световна война Силистра е била важен стратегически град, част от военния четиръгълник Варна  - Силистра  - Разград  - Шумен. След 1945 г. градът губи своето значение и остава встрани от бурната индустриализация. Развива се главно като център на земеделски район и административен център на Крайдунавска Добруджа. След 1970 г. започва да се развива и промишлеността. Основните насоки са в областта на дървопреработването, машиностоенето, хранително-вкусовата промишленост и електрониката. С изграждането на тези предприятия се появяват и първите проблеми и грешки от градоустройствения план. Използвайки естественото предимство на водния път (река Дунав), цялата промишлена зона се изгражда в северозападната част на града. От екологична гледна точка това е неправилно, тъй като градът по този начин остава по-надолу по течението на реката от промишлените предприятия. Нещо повече  - ограничен на североизток от държавната граница, от река Дунав на север-северозапад и от промишлената зона на запад, единствена та му възможност за градоустройствено развитие остава южната посока, в която обаче се намира вилната зона. Характерните за периода 1970 - 1990 г. изявени урбанистични процеси придават острота на този проблем, който е частично решен с изграждането на жилищни блокове. От това обаче Силистра до голяма степен губи своята уникалност и специфична архитектура.